T4
Тунис - врата към Сахара
белезникавото кафяво на земната пръст и жасминът, свит на китка като дар за любов, оформяха моите впачатления. Те бързо се променяха от усмивката на продавача в местната бакалия през стерилната учтивост на персонала в хотела до закачливите пламъчета в очите на техника, за чиято поява се наложи да чакам час вместо обещаните 5 минути. Реших, че за арабите времето е абстрактно понятие и за разлика от нас те го измерват с часовете, свързващи петте ритуални молитви, които всеки праведен трябва да отправи на ден в джамията.
Ислямът - религията, която тунизийците като повечето араби изповядват, чертае живота и традициите им от векове. Влиянието на Европа обаче бе стигнало и до тази част на света. Подобно на всички държави и Тунис преплиташе в миналото си следите, оставени от няколко империи, владели териториите му. В основата на днешната африканска страна стои славната история на града държана Картаген, завладян след края на Пуническите войни от Римската империя, 
простреля своето влияние тук до V век. Два века след това арабите слагат ръка на тези земи, които по-късно влизат в пределите на Османската империя. Последна Франция е оставила своята ремарка върху картата, която и днес продължава да дава плодове. Като бивш френски протекторат страната е част от т.нар. Магреб, обхващащ три африкански държави - Тунис, Мароко и Алжир. Терминът обединява бившите френски колонии, където полъхът на страната, управлявана някога от Луи XIV, все още се усеща. Затова е някак странно да чуваш често френска реч, а щом вдигнеш поглед, вместо зелените геометрично подредени паркове на Версай да съзреш клоните на финиковите палми, строили се в шпалир по крайбрежния булевард в курорта Ясмин.
Автобусът изминаваше 700-те километра от Средиземноморското крайбрежие до Сахара и сивият асфалт бе единственото по-различно в цветовете на пустинята. Скалистата и после планинската част напомняха европейски пейзаж. Странно, но някак намерих прилика с пустеещата равнина на Испания - спомних си, че сиво-бежовото на родината на Сервантес бе стоплило душата ми. Сега същите цветове се смесваха в пустинята до наситено кафяво.
Сахара заема южната част от Тунис, близо 2/3 от 163 610 кв.км. на страната са пустош. Спирките в пустинята зачестиха. Матмата, селището на берберите (местното население на Тунис), бе предпоследното преди свършека на дългия ден. Останалите едва 10 000 бербери се отипват да запазят непроменен живота, който водят от началото на своето съществуване. За да оцелеят в жегата (през лятото температурата в пустинята достига 40 градуса), те са издълбали жилищата си в планината. Странното архитектурно решение обаче е подчинено на традицията при градежа на арабския дом. Къс тунел извежда в осветения от сахарското слънцето вътрешен двор, в четирите стени на който са издълбани стаите. Сред прохладата на камъка местните са се спасявали от предизвикателствата на природата. Пак преди векове, но в Азия християните, гонени заради религията си, са издълбали своите храмове и къщи в скалите на Кападокия. Един и същ лунен пейзаж, но разделен от морето на два континента. Гледката идваше навреме, за да ми подскаже колко далечни и същевременно близки са световете на хората, обречени от Бог и Аллах да живеят на тази земя.
В устата ми все още се утаяваха сладостта на меда и леко нагарчащият аромат на чая, поднесен в къщата на семейство бербери, когато първото стадо камили пресечи пътя ни. Опитах се да си представя как ще се задържа на гърба на животното за разходката в пустинята, която ни предстоеше на залез слънце.
Дуз ни очакваше. Наричат града Портата на пустинята. И имат основание, защото той сякаш разтворил своята прегръдка за изкушените от дюните и за търсещите приключения в неравния релеф на Сахара. Портата е един от символите за тунизийците и най-често използваният в рекламните клипове за страната. Сините порти на Сиди Бу Сеид - синьо-белия град на брега на Средиземно море, омагьосват с очертания релеф на "Ръката на Фатима", чиято сила трябва да пази всеки дом от лоши очи.
Крайните къщи на Дуз се скриха зад палмите, докато керванът с камилите бавно навлизаше в пясъците. За нас, туристите европейци, прощаването със слънцето на залез бе повече от екзотично преживяване, поднесено ни от пустинята. За бедуините това беше още един ден, в който се разделяха с младостта си и се приближаваха към златото на живота си.
На другия ден срещата с пустинята продължи. Роувърът, с който щяхме да превземаме дюните, отпраши със 120 км/час по пътя. Асфалтовата отсечка свърши, а с нея и арабската музика, която се носеше от радиото на джипа. На 15 километра встрани остана границата с Алжир. Носехме се с джипа из пясъците, когато се натъкнахме на поредното стадо камили. Най-отпред върви техния "шеф", разясни ми шофьорът. И ме пита кой е главният в моето семейство. Как да му обясня, че при нас религията и традициите са нещо различно и всички сме с равни права и задължения. Затова се задоволих само да кажа, че нямаме шеф. Неразбиращ значението на казаното, събеседникът ми поясни: "За нас, тунизийците, президентът е нашият шеф". Склонна бях да му повярвам, защото снимката на президента Абидин бен Али ни поздравяваше от всеки билборд или стена в големите градове. 
Като се замисля, билбордовете в Тунис са ги сложили само заради президента. Не видях на тях да се рекламира напитка или храна. Пък и тукашната религия забранява употребата на алкохол. Виж, виното е друго - произвежда се от французите, които, макар да са се изтеглили от страната преди 52 години, са запазили засадените от тях лозя.
А някога тъмночервеният елексир се е разливал в чашите на римляните - в чест на военна победа или на гладиатора, спечелил поредната битка със смъртта на арената в Ем Джем... Колизеумът пред нас придобиваше ясни очертания. Кръглата форма на амфитеатъра беше все още забулена в сянката на ранното утро. Опитвах се да обхвана с очи 36-те метра височина на камъка, реден в продължение на 12 години. Надничах през процепите на колизеума навън, към белите къщи и сякаш бях на границата на два свята - моя, европейския, и другия - африканския, които се опитваха да си подадат ръка.
Предрасъдъците бавно започнаха да се откъсват от съзнанието ми. Тунис се оказа различна от европейските страни и по отношение на правата на жените. За разлика от българката, която празнува официално на 8-ми март, тунизийката се радва на два празника годишно. 
Вторият е на 13 август. Датата е обявена за Ден на жената в Тунис и е равносилна на национален празник. За жените със сигурност е така, защото на този ден те получават подарък от правителството – нов закон, с който се увеличават правата им. По думите на нашия екскурзовод Хишам в навечерието на 13 август обаче мъжете треперят в очакване на министерското решение, защото подаръкът за жените всъщност отнема част от техните права. Или може би това е само на пръв поглед?
Слушайки как неговото правителство изсипва Рога на изобилието по отношение на представителките на женския пол, пред очите ми изплува силуетът на арабка. 
Спомних си как жената потъна в рамките на вратата на летището в Монастир. Тя бе загърнато в черно, скрила кожата на ръцете си ръкавици в същия цвят, докато навън термометърът гонеше 30 градуса по Целзий.
800 км делят Африка от Европа. Водите на Средиземно море мият по един начин двата континента, но докосват различни по религия и традиция хора. За европееца е малко странно и понякога трудно да приеме някои особености от живота и мисленето на мюсюлманите. Може би това се корени в обичаите и в религията, която християни и мюсюлмани приемат по различен начин. И докато последователите на Сина Божий са вървели по неговите стъпки, едва VII века след тях следовниците на една друга и непозната до тогава религия, проповядвана от пророка Мохамед, започват да пишат своето летоброене. За мюсюлманите сега е XV век. Ние, европейците, живеем в XXI век. "След няколко века ще ви настигнем", убеден е Хишам. Дотогава последователите на Аллах ще продължат да живеят по начин странен и далечен от нашия, да следват традиции, които за нас са останали далече в миналото. 
А в пустинята ще се чува арабска музика при всяко позвъняване на GSM-а на камиларя.
Текст и снимки Десислава Георгиева
Пътеписът е публикуван в брой на списание "Одисей" през 2009 година. Тогава още нямаше помен от предстояща революция и смяна на властта в тази гостоприемна африканска страна.
