От Банско до Кавала, пътувах сутринта

изложби, сгради, вдъхновили мнозина, паметници, това не е за мен. Ако, имам време, ще отида, ще видя, ще се радвам, но никога с приоритет, просто не ми се получава, колкото и да си обещавам, че от следващия път ставам по-културна и по-отворена за изкуство на талази. Както обичам да отбелязвам: За разлика от мен, „Гугъл” знае всичко! Та, ако някой има нужда от суха информация и точни параметри... Но, великолепната търсачка няма емоции, няма малките подробности, които съпътстват живите човеци по време на пътуване, тях трябва да ги напиша аз или някой като мен, тогава „Гугъл” има всичко, като например, описание на човек, който яде солети на задната седалка, затиснат от детско столче, покрит с две якета, една чанта, един фотоапарат, притеснен от звънящ телефон, който естествено е изтървал на пода, докато се е опитвал да го извади от друга чанта и едновременно с това, да се почерпи със сухарчета от пакетчето на съседа по място... Tози път „удобни” бяха Банско и Кавала. Колкото и „тривиални” да са като дестинации, повярвайте, все още има хора, които не стъпвали там. Kavala1

Нека не се забравя: Аз пътеписи не пиша! Поне не такива, от които става ясно къде точно съм ходила, какво съм видяла. Не ги умея.

За тези, които не знаят: Банско се намира в България, някъде в гората. Хубаво е. На мен ми харесва, защото по странно стечение на обстоятелствата, там живеят някои от най-близките ми приятели, така да се каже, ходя често и все по-рядко се държа като турист, просто започнах да го познавам. Планините никога не са ме привличали, не правя пешеходни преходи, не карам ски, не обичам сняг, не пия чай с ром, нямам шапка с пухчета и рядко слагам ръкавици, хора като мен, работа в Банско нямат, поне не по общоприетите схващания за „работа в Банско”. Единственото, освен приятелите, което ме води е известната ми мания по хотели и храна, длъжна съм да пробвам. Не съм разочарована. Пробвала съм много хотели там, веднъж съвсем нов, който отдава под наем само апартаменти с кухня, наехме го заради кухнята, може би съм един от малкото хора, които настанявайки се, първо включват фурната (да загрее)... От тази година ходим съвсем на гости, приятелите ни си имат апартамент, далеч по-забавно е.

Какво да разкажа?

Храната..., храната им е хвалена от мнозина, кой не е чувал за банска капама, за бански старец, за един тутманик с пръжки, на който забравих името... Вкусно е. С ръка на сърцето казвам, че е вкусно, готвят дълго и бавно, повечето рецепти се приготвят в глинени съдове, на пещ, под замазан капак, усещането не е за изпускане, но няма нещо, което да ме грабне до степен, в която да поискам да се науча как се прави „нещото”, с колкото и характерни думички да е украсена направата, просто виждам как е станало. В това няма нищо лошо. Да не говорим, че прекалената масовост в туризма ни, която е характерна не само за Банско, разбира се, там се усеща с пълна сила. Огромни бази, които предлагат всичко, от чомлек, до масаж „с мед по древна технология”, интересно от древността на кой народ, обаче, от миндера на баба в лобито, до азиатски рогозки по спалните, всичко, понякога смесено безумно и озвучено от местния диалект, който намирам за свръх интересен, но от който не разбирам и дума. Хотелиерите се надпреварват помежду си, ресторантьорите също, така, разполагаме с едно чудно красиво градче, за което уж всички са чували, знаят и обичат, но малцина посещават, водени от любов към природата или от интерес, защото там е роден не кой да е, а самият Никола Вапцаров... Не, не съм ходила в къщата музей.

Пристигнахме, настанихме се, а на следващата сутрин, по план, тръгнахме за Кавала. Кавала е град в Гърция, близо е до Банско, някакви си 160 км, ако използвате граничния пункт Илинден-Ексохи, което е логично, но все пак да кажа... Пътят не е лош, дори при зимни условия, идеално почистен, трябва да отбележа, че в региона на Банско и Гоце Делчев, пътищата се почистват на много добро ниво. Границата се преминава бързо, митничарите са учтиви и от двете страни, човек не успява да получи усещането за заминаване в чужбина, което обикновено предполага суетене, трудности..., не. Kavala

Интересни неща до границата ни с Гърция... Поне не ги видях, не стояха край пътя и не махаха специално за мен. Но, набелязала съм Рибново, то се намира там, на един разклон, много искам да го видя, особено след няколкото филма за булките им. Другото интересно село е Баничан, интересното му е, че се казва Баничан.

После сме в Гърция, естествено, пускаме радио, за да слушаме гръцка музика, докато караме към Драма и Кавала. Моментално си задаваш един въпрос: Как е възможно, за някакви тридесет километра или по-малко, колкото делят последното българско село от първото гръцко, как за толкова малко разстояние, нещата се променят така драстично? Как става така, че няма нищо общо в архитектурата, в разположението, във вида на хората? Как? Не говорим за по-хубаво или по-лошо, става дума за различно. Не отричам, красиво е, по-подредени са от нас, някак по-практични, ако съдим по големината на къщите. В Гърция не може да се наблюдава онова явление, което ми е любимо в България: строиш огромна къща, тип „селско училище”, обзавеждаш и обитаваш една стая от нея, обикновено тази, която е вкопана в земята. Ами, да, трябва да кажа нещо добро за тази страна, в която нахлух преди малко, все пак, аз самата имам гръцка жилка, трябва да намеря и нещо хубаво, иначе ми остава една характерна форма и обем на задните части, нищо друго...

Ето ни в Кавала. Kavala2 Красив е, много е красив, а когато свалиш стъклото, за да вдишаш, усещаш една особена миризма на храна, бензин и море, която много обичам. Чувствам се, все едно се прибирам у дома, такова ми е някакво, без стрес от непознатото, без полудял от възторг поглед, просто е хубаво... Единственото, което ме кара да помня, че не съм в Бургас са портокаловите и маслиновите дървета, както и гигантските палми, понеже ние и в Бургас си имаме палми, ама нашите не са поникнали естествено. Светло е. Много светло, при все, че е зима и казаха, че ще вали. Сградите са бели в по-голямата си част, бели или много светли, ама няма от онова синьо, което ме кара да мечтая за Санторини, примерно. Кавала изглежда гигантски, не знам колко е голям реално, но може би заради амфитеатралното разположение на сградите, накацали по склоновете на планината, на мен ми се струва огромен. Да, наистина напомня на Велико Търново, има нещо такова...

Паркираме на пристанището, където паркират всички, поне така си мисля, като гледам стотиците коли. Намерихме си платен паркинг, за около четири лева, колата може да престои цял ден, удобно е, а и сигурно, не ми се иска да се занимавам с гръцката „синя зона”, ако има такава.

Първото, което правим е да намерим ресторант, защото групата ни от четирима възрастни и едно дете е вече гладна, а и си имаме най-разнообразни нужди. На мен най-главната ми беше да намеря октопод! „Панос и Зафира” е рибен ресторант с много история, четем разказ от първата страница в менюто, един от многото на пристанището, но не е онзи, за който някои българи говорят и посещават, този си е този. Избрахме го на случаен принцип, по-късно с помощ на интернет, разбрах, че е място с добра репутация и много почитатели. Двама от групата са посещавали курс по гръцки език, двамата го разбират, единият го говори и то как! Бях потресена, аз съм кума на този човек, мислех, че знам всичко за него, но той ме разби! С какъв размах, с какво произношение говореше със сервитьора, как бързо поръча... Очарована съм! Така в резултат на няколко минути обяснения, успяхме да получим: октопод на дървени въглища, пържола на дървени въглища, някаква странна риба в панировка и скордаля, пържени картофки на тиган, кюфтета от тиквички, пълнен патладжан и хляб със зехтин и много риган. По всичко имаше много риган. Не коментирам октопода, той беше превъзходен, великолепен, всичко беше хубаво, но мисля, че скордалята, която приготвят на „Даляна” край Бургас е по-добра. Цените са приемливи, обяд за петима, напитки и десерт (кошмар с дюля, според мен), струваха около петдесет евро.

Понеже никога не се информирам в детайли за мястото, понеже не използвам карта или пътеводител, та затова, най-често я карам по интуиция. Просто излязохме от ресторанта и хукнахме по кея, после из централните улички на града, после разбрах, че е трябвало да се лутаме, ама малко по-вдясно. Там бил старият град и забележителностите, крепостни стени, както и къщата на Мохамед Али Паша, основател на династия, управлявала Египет. Но, това се размина, просто вдигах поглед нагоре и снимах, снимах с идеята, че снимам замък, то било хотел, но нещо в мен не ми даваше мира. На принципа „след дъжд – качулка”, разбрах, че това е прочутият имарет на улица Пулиду, подарен на Кавала от онзи, същият Мохамед Али. Към днешна дата, наистина функционира като хотел. Красива сграда, приказна и обвита в мистерия, поне така ми се стори. Но, аз не бях там.

Разхождахме се без цел, много исках да видя рибен пазар, но не си направих труда да търся по-усърдно, просто вървяхме покрай кафенета и ресторантчета, които трескаво се готвеха за Коледа, навсякъде се разхождаха хора, които монтираха украса и лампички. Видях две бездомни кучета с красиви каишки, подарък от общината, две котки и десетки малки скутерчета. В Кавала, най-удобното превозно средство е скутерчето, което хем се катери по баирите, хем е бързо. Ако, някой иска да се покаже по-спортна натура, предполагам, че не е проблем да се движи и с велосипед. Не мога да кажа, че този град е кой знае колко примамлива шопинг дестинация... Дъщеря ми не смята така, тя успя да открие играчка, която дълго бе мечтала, но не бе виждала „на живо”, както се изрази. Получи я. Аз открих прекрасен магазин за деликатеси, където сърцето ми спря, спря и започна да бие отново в ритъма на сиртаки, ако ме разбирате... Абсурд, да си спомня как се казва, на торбичката няма интернет адрес. Купища маслини и десетки видове зехтин, насипни варива, някои от които, напълно непознати ми, паста, за която се твърди, че е местна, закупих видовете с моркови и спанак, кафе, колбаси, сирена и онези..., онези огромни нанизи от изсушен патладжан, които са много характерни за Турция, но лично аз не бях виждала „на живо”, а си бях мечтала, точно, както малката си мечтаеше за кукла-вампир... И други сушени продукти, много, много продукти, но заваля, а исках да купя маслини...

Скрихме се в една сладкарница, точно до магазина за деликатеси. Там стана страшно. Виждали ли сте гигантска толумбичка, която логично се нарича „толюмба”, прорязана по дължина, напълнена с крем и декорирана със захаросани плодове и шоколад? Е, аз видях... Видяхме още панакота, която беше всичко друго, но не и панакота, каквато я предлагат италианците, крем „Пралин”, който беше нещо като баварски крем, ама нищо общо, милион видове курабии, шоколадови бонбони и... Там, на най-горния рафт на красивата хладилна витрина го видях – шоколадово суфле в порцеланова купичка, такова, каквото го сънувам откак съм на диета, която бе брутално опорочена с всичкия този туризъм... Естествено, че го поръчах, да не съм от желязо... Беше прекрасно, горещо, течно в средата, много черно и много какаово, без брашно и без други вредители, 100% какао, шоколад, яйца и ръката на една от двете дами, които шетаха зад бара, да са живи и здрави, ето там ще се върна.

Кавала за един ден не е добра идея, не стига, а и не би трябвало, ако съдим по милионите думи, които са изписани и казани за това място. Надявам се да се оцени по достойнство фактът, че нито веднъж не споменах „лазурен”, какъв ти лазур, декември си е декември и в Гърция, какво като има море, то и ние си имаме... На пристанището имаше доста рибари, някои от тях – българи. Къде е рибният пазар, да му се не види?!?

Това е всичко, после стана много студено, а и започна да се мръква, някъде там на около 160 км, край Банско, казаха, че вали сняг... Тази мисъл не ме напусна през цялото време, страхът ми от сняг ме кара да пропускам важни неща, като например – посещения на исторически забележителности. Само това ще да е причината, нищо друго. Качихме се в колата, изключително доволни от всичко, което видяхме и опитахме в град Морунец, така се е казвал преди стотици години, това е българското му име... Усмихвам се, докато го научавам..., никога не ни е бивало в кръщенетата..., Баничан, що за имена...?!?

След Никулден в Банско, което..., не питайте какво значи за бургаската ми душа, но със сигурност е нещо, което бих си причинила само заради приятел, който задължително трябва да е Николай. Николай е. Та, след празника, тръгваме към Пловдив, защото аз много говоря за Бургас, но живея в Пловдив, а това е дълга история..., та, пътувайки, минаваме през Юндола, а там, там се намират най-страхотните сергии на най-страхотните баби, от които може да се купят наистина интересни неща, като домашни масло, сирене, кашкавал, мляко, домашни сладка, мед, подправки, гъби, понякога дори месо... Какво по-хубаво? Не, не се страхувам от леля ти, която ми продава кашкавал посред зима, докато го вади от изрядно чисти съдове, а самата тя свети под шарената си забрадка... Доста повече се страхувам от хората, които ми продават сирене, подпечатано с триста печата, съдържащо всичко друго, но не и суровините, от които се предполага, че се прави сирене.

Полезните изводи:

Аз пътеписи не пиша. Не знам и не бях в музея.

Банско и Кавала (Морунец), може да са тривиални дестинации, но за сметка на това са красиви.

Нито едно от двете, да не се посещава за един ден. Няма смисъл.

Приятелите ми живеят в Банско, половината са полиглоти! Другата половина са писатели и не говоря за Вапцаров.

Всяка стотинка, превърната в капка нафта/бензин, е най-добре похарчената стотинка на света, особено, ако се пътува за удоволствие и като цяло – за добро.

Текст и снимки Гергана Янчева