Победителката в конкурса на Chernomorie ще пътува до Истанбул

ще пътува за три дни до Истанбул. Днес, в навечерието на своя 18-ти рожден ден (Надежда е родена на 15-ти март), ученичката от немската езикова гимназия "Гьоте" получи ваучера си от Златка Илиева - управител на туристическа агенция "Фебтурс". Наградата за първото място, която Надежда спечели, е три дни в града на два континента. Пакетът включва пътуване от Бургас до Истанбул и обратно с автобус, две нощувки, закуски, ескурзоводско обслужване, медицинска застраховка.

Победителите в конкурса тази година бяха определени от жури в състав: Калина Тельянова - поетеса, Анна Стоянова - управител на бургаската книжарница "Хеликон" и Десислава Георгиева - управител на сайт "Черноморие". На първо място бе класиран текста на Надежда Куртева - "Екс черноморската скумрия", на второ място - есето на Диана Шамбурова от Казанлък (наградата й е вечеря за двама и нощувка в хотел "Мираж"), на трето - текста на Полина Калудова - "Перпетум мобиле" (ваучер за книги на стойност 40 лева от "Хеликон").

Това не е първата награда, която Надежда печели. За конкурса научила от учителката си по български език и литература в гимназията - Ани Василева. "Екологията е тема, която ме вълнува. Трябва да опазваме природата, сред която живеем", сподели Надежда. Тинейджърката е печелила две втори места в литературни конкурси. Желае като завърши да следва журналистика у нас и да се реализира тук.

Ето и награденият текст:

Екс – черноморската скумрия

Ала за да съществува още този свят

Трябва да го пазим с чиста съвест.

Водите и земята, животните, цветята,

За да сме щастливи всички,

Да се откажем ний от грозните привички.

Днес е първият пролетен ден от годината. Пролетен не като дата, вече е 5 май, а като климат. Слънчевите лъчи приятно се отразяват по морската повърхност, температурата на водата най-сетне достигна 15 градуса, децата дори си правят състезания по плуване. Може би това, а може би напредналата ми възраст ме предразположиха да напиша своята много кратка автобиография.

Първо, разбира се, трябва да се представя. Казвам се Екс и съм черноморска скумрия. Възрастта ми наскоро достигна завидните 22 години – почти чудо за нашия вид. Макар да ни наричат Черноморска скумрия, ние не прекарваме целия си живот в Черно море. Зимуваме в Мраморно море, а пролетта и лятото прекарваме по Черноморието. Вероятно ви се струва странно, че изпадам в такива подробности за биологичния ни вид, но това е от голямо значение, тъй като сме на изчезване. Може би някой ден тази кратка автобиография няма да се чете от моите правнуци и техните деца, а от някоя съвсем различна риба, която ще бъде изумена и ще си помисли, че написаното е посредствен фантастичен роман.

Странно е, че ще ви го споделя, защото е възможно да ме помислите за луд, но през целия си живот аз имах една мечта - да бъда уловен от хората. Не, не ме разбирайте погрешно. Не съм самоубиец. И в никакъв случай не съм неблагодарен за дадения ми живот, но ако бях уловен от хората, с последния си дъх аз щях да говоря. Щях да им обясня как е положението тук долу при нас и че трябва да спрат да замърсяват водите, защото е възможно някой ден всички риби в Черно море да измрат. Тогава с какво ще се прехранват те самите?

Но всъщност, май е по-добре да започна от началото на тази история.

Излюпих се в Черно море през пролетта на 1989 година. Мама и татко не бяха в добри отношения и се караха често. След като се разделиха, аз плувах по-често с мама и дядо. Татко виждах рядко. Той май не ме обичаше много. Имаше по-голяма дъщеря и с нея плуваше много по-често отколкото с мен. Въпреки това животът ми беше хубав и безгрижен. Плувах с приятелите си и също като днешните малки рибки при хубаво време си правехме състезания. Бях страшен плувец и почти винаги финиширах първи.
Но безгрижното ми детство не трая дълго. Един ден, докато плувахме, мама се удари в нещо, уви се, заплете се и не можа да помръдне. Аз много се притесних, пробвах се да й помогна, но закачих опашката си. Тогава и двамата с дядо в един глас ми казаха да се дръпна от голямото нещо, в което мама се намираше, защото мога и аз да се заплета.

Тя самата ме помоли да я оставя и да продължа да плувам.

- Винаги ще те обичам, малък Екс, но сега трябва да плуваш далеч, далеч. И бъди внимателен! – каза ми тя.

Дядо дойде до мен, избута ме с главата си и ме накара насила да отплувам далеч. Никога вече не видях мама. Бях ядосан и исках да си отмъстя, но дядо ми обясни как стоят нещата в морския свят. Разказа ми за хората, които не били лоши създания. Той лично не ги бил виждал, но се говорело, че са великани. Та тези хора имали семейства – жена и много деца. Повечето не били богати и понякога нямало с какво друго да изкарват прехраната си, затова хвърляли мрежите си и ловели рибите. Точно в такава мрежа била попаднала мама.

- Дядо, а какво става, когато хората изтеглят мрежите си на повърхността? – попитах аз, но той не знаеше отговора.

Каза ми да не се сърдя на хората, защото така оцелявали. Това бил естествения ход на живота, създаден от природата. И аз им простих. Дядо беше мъдра скумрия.

От този ден нататък той започна при всяко плуване да ми разказва за своя живот и за своите спомени. Всяка история изглеждаше толкова фантастична и невъзможна, че понякога дори си позволявах да го обвинявам в измама, но той само се усмихваше загадъчно и продължаваше да плува напред.

Любимите ми истории бяха за неговата младост. В тях той ми описваше как е изглеждало морето тогава – чисто, бистро, с много повече животински и растителни видове. Казваше, че самите риби се разбирали по-добре помежду си, не били толкова настървени и напрегнати. Животът като цяло бил по-спокоен тогава. Аз, разбира се, рядко му вярвах. В моето детство морето често беше леко мътно, имаше райони, в които дори аз - толкова млад и с перфектно зрение, трябваше да присвия очи, за да видя накъде точно плувам. А той ми разказваше за чистота, бистрота и яснота. Не ми изглеждаше възможно.

Сега обаче вярвам, че историите на дядо бяха истински спомени, защото колкото повече растях, толкова по-мътна и замърсена ставаше водата. Често стигахме до цели местности, които трябваше да бъдат заобиколени, понеже бяха непрогледни.

Бях вече почти зряла риба, когато с дядо и още десетина, двадесет скумрии тръгнахме на импровизирана разходка. Дядо познаваше местността и ни беше водач. Плувахме и си говорехме. Наслаждавахме се на красивите гледки, понякога избързвахме и се криехме зад водорасли, за да изплашим останалите. По онова време харесвах една много симпатична скумрия, чиито люспи пробляскваха екзотично сред движещата се вода и често плувах редом с нея, правейки й комплименти.

Всичко се случи много бързо. Изведнъж водата потъмня, сгъсти се. Стана почти непрогледно. Изпаднахме в паника, разделихме се. Аз и моята скумрия викахме другите, но не ги виждахме. Единственото, което чувахме, бяха откъслечни викове. Изведнъж прокънтя гласът на дядо:

- Екс, връщайте се назад! Връщайте се назад колкото можете по-бързо! Това са отпадъци. Хората изхвърлят тиня и отпадъчна вода в морето. Ще става по-зле. Проблемът не е само в тъмнината, кислородът ще се замърси и няма да можете да дишате! Освен това в замърсената вода има химикали, които ще повредят люспите ви. Тръгнете веднага! Ще плувам зад вас, но вие побързайте!

Послушахме го и заплувахме обратно, опитвайки се да изпреварим калната вода, която ни застигаше. Често се обръщах, за да видя дали дядо е зад нас. Виждах сянката му, но той бавно изоставаше. Вече беше възрастен и не можеше да плува толкова бързо колкото нас. Плувахме, докато не ни останаха сили. Водата навсякъде беше по-мръсна, почти кафява, но черното петно вече се разсейваше и не цареше непрогледен мрак. Най-сетне стигнахме у дома, където ни чакаха едва четири от другите скумрии. Най-добрият ми приятел беше загубил майка си, а неговият чичо – жена си. Дядо ми не беше сред оцелелите. Нещастието беше огромно. За всички нас това беше огромна трагедия - първата от много предстоящи.

Моята скумрия с блестящи люспи се приближи и се допря в мен.

- Съжалявам – прошепна ми тя, за да ме успокои.

Оттук нататък животът на всички ни се промени изцяло. Подобни замърсявания се случваха все по-често, затова търсехме убежища и бяхме винаги в готовност да напуснем домовете си по най-бързия начин. Много от другарите и събратята ни измряха. Вече не се страхувахме от мрежите на хората, страхувахме се от замърсяванията, които причиняваха в света ни.

Все пак животът продължаваше. Размножаваме се и учехме децата си да оцеляват с надеждата, че ще спасим вида си от изчезване.

Самият аз вече съм прадядо. Синовете ми живяха добре. Един единствен все още е сред нас. Надживях всички останали. Някои изгубих в мрежите на рибарите, други – в тинята от горния свят.

Цял живот мечтаех. Мечтаех и все още мечтая да бъда уловен от хората. За да мога с последния си дъх да им разкажа какво става тук долу в нашия свят. Да им разкажа какво причиняват мръсните води, които изливат в морето. Но уви, вероятно това ще остане една неосъществена мечта.

Едва сега забелязвам колко късно е станало. Внуците ми отдавна не плуват, вече са гладни. Отивам да ги уча да ловуват, пък дано по времето на техните деца хората да се вразумилит и да спрели да унищожават подводния свят.