collage3
Родопски роман в едно денонощие (част 1)
а наяве си беше.” – Из „Доста” – Мона Чобан
Казват, от медиите чули, че оня свят „патриархален”, дето Елин Пелин го разправя, бил изчезнал, така говорят. Нямало вече такива жени, нямало ги и мъжете им. Всички работели на компютър, облечени скъпо, еманципирани, феминизирани, фрустрирани, стресирани, релаксирани, ама не и „едновремешни”. Затова не било нужно да четем романи, в които се кваси мляко, а тиклите на покрива се пренареждат преди зима, щото „това” вече го нямало и остави, че се погубило, ами и ние „днешните” не го разбираме. Но, не било лошо да четем за вампири и задруги, щото те са пак минало, ама чуждо, а по нашите земи, открай време, та чак до днес – чуждата кокошка – патка. Брей. Откъде се пръкнахме тогава? Не сме ли всички потомци на ония, които за къшея хляб и плитка по-лют от ада суван населиха де що има чукар в тая иначе толкова малка страна? Как тъй забравихме миризмата на обор и припознахме за своя тази на град и бяс, и нафта, и влак, и трамвай, и секс, и пари, и лепкав неон? „Развитие”, „тенденции”, „модернизация”, „капитализъм”, „социализъм”, „негативизъм”, „модернизъм”... Как ще твърдиш, че нещо е напълно заличено, като сам идваш от същото и колко проспериращ можеш да бъдеш, ако не виждаш по-далече от „мол-а”? Ако наистина е така, щото „медиите” са казали – имам изненада. Родопите, Рила, Пирин, Странджа все още ги има! Докато не падне и посления камък, докато не потъне в земята последната халка, държала бебешка люлка от черга – оня свят го има. Щото и там живеят хора. Малко, ама живи. В махала с десет къщи на девет дюшемето да се е продънило, има ли една с жив човек вътре, да подпре сантията – оня свят е жив. Аз вчера се върнах… от „погубеното”.
Тръгнах, както казват „сама”, сама съм била, защото с мене нямало мъж, който да кара колата, а аз водя дете и триста луди в главата си, ама ме водят сама, което сигурно ще да е схващане от много „модерния” свят, нейсе. Излизам от Асеновград и хващам гората, нагоре през Наречен, Чепеларе, Хвойна, та чак до Смолян, където ме чака Мона. Намирам я от раз и се гордея с това, защото не се мотая ежедневно из тоя град. Тя ще ме води в Киселчово, където преди време със съпруга й купуват къща, ремонтирала я е и я е обзавела с цялата си любов. После купуват втора. Сега е Мона Чобан, автор на няколко известни книги, сред които любимият ми роман „Доста”, родена в Плевен, живяла в София и Москва, сега в Париж, мечтаеща за Родопите, за една малка махала, където смята да остане за постоянно.
От Смолян, през Смилян и Чокманово до разклона за Могилица, на който правиш оня космически гигантски завой и се отправяш към Кошница, Черешова река, та чак до Киселчово на височина от 1120 метра, а може би повече... Дали е краят на света, ами не е, но е на ръба на България, съседният хълм е Гърция.
Още в колата ми споделя метод за „предпазване от духове”, който да ползвам, ако ме „притеснят”:
- Та, комшийката каза, че като била дете и казали, ако дух дойде в стаята докато спи, да мърда палците на краката си, така той ще избяга!
- Луда ли си, оня ден си счупих палеца на десния крак, боли ме като мърдам, няма ли друг начин?!?
- Е, мърдай само единия и се надявай да му се сториш симпатична...
Детето се смее с пълно гърло от задната седалка, смея се и аз, ама и настръхвам, щото не ми стигаше духът, ами разказа и за мъжа си, който докато разтребвал старата плевня пред къщата, намерил нож в стената...
Площадът на Киселчово, където се налага да изоставя возилото е голям... колкото трапезарията у дома. Един дървен стълб с улична лампа и малко жици за електричество са единствените белези, че и тук „прогресират”. Времето сякаш спря. Забравих. Забравих какъв ден сме, коя дата, колко е часа, на колко километра, колко на сто, колко над допустимото, тишината, само тишината е способна да „нулира” по този начин брояча на градския човек... Какво ли остава за тъмнината, питам се? Обичам усамотените места, така казвам на Мона, но вътрешно знам, че изпитвам страх, защото аз, макар и живуща край Пловдив, аз съм от Бургас, а ние сме свикнали с шума, дори да не живеем на брега, винаги чуваме прибоя на вълните... Как се озовах тук, Господи!?!
Влача малко багаж и армаганите за Мона (на трета снимка) в голям плетен панер, а дългата ми черна рокля влачи осил и всякакви лепкави треви, всяка местна жена би се засмяла, ако види с какви сандали съм се появила... Детето пъшка, но не спира да подвиква „Нали е невероятно, мамо, нали е страхотно, мамо?!?”. Мона върви като местна, тая черна пътека от цели двеста метра, тя вече познава прекалено добре, същата, вдъхновила я за „Доста”. Обичам, когато успея да се добера до място, разказано в книга, обичам, когато успея да открия приликите и художествената измислица, чувствам се като археолог! Преди няколко години, когато за последно работих в заведение на морския бряг, за мен Мона бе автор на „Сексът не е повод за запознанство”, с който си почивах - нищо друго. Сега, тая дребна синеока жена ме води в дома си, защото се харесваме, приятел, незнайно как, та ние се познаваме от снимки... Без да я величая излишно, без много драма, просто такива са фактите.
Къщата е красива, толкова красива, колкото всички от суха каменна зидария, типична за региона, малко мрачна, но и съживена, различна, обичана, странна, като баба, чийто внуци са се появили за лятото. Тя си е тя, тя винаги е била там, ама внуците си мислят, че с тях започва всичко и кичат, и подреждат, и нареждат, та да и стане хубаво на баба. И баба изведнъж светва, за да светнеш и ти. Както казват : „при баба е най-хубаво”, точно, защото баба винаги ще ти разреши да правиш каквото щеш, без страх да не счупиш, да не повредиш, баба е видяла много, като „бабата” на Мона, в която сега влизам и трудно крия възхитата си, а и не е нужно. Никога не съм виждала подобна къща!
Думите са малко, не мога да обясня колко съм впечатлена от вкуса и усещането за детайл на тази жена. Комбинирани с всичко заварено като интериор и екстериор, се е получило нещо, което може да разтопи и вкара в див размисъл и най-големия почитател на хрома, стоманата и тръбната мебел (примерно)... Съзнателно не се е придържала към каноните на „традиционния” родопски дом, който сме свикнали да виждаме, когато някой реши да се изживява като „пазител” на Родното. Няма да видите безброй менци, бъклици, черги. Няма носия, прикована с пирони за стената, като все едно са разпнали мома Сърма и адски се гордеят с постижението, няма гайди, чанове... Бялата роба на Мона „живее”, изпрана и сгъната в скрина, защото се ползва реално! По-късно, когато си организирахме „фестивал” на месенето и атрактивните снимки, тя влезе в употреба и аз вече не се чувствах нелепо в драматичните си одежди, за които преди малко стана дума. Стопанката е пренесла на гръб, чрез самолет, камион, кола и как ли не всички мебели, декорация и текстил за обзавеждането от Франция, по-точно от френските битаци. По този начин се е получила уникална смесица от автентично българско и френско провинциално излъчване, впечатляващо е, повярвайте! Съкровищата, които семейството е заварило в къщата, са приети като завещание от предишните собственици и са обгрижвани с подобаващо внимание. В огромен месингов хаван, Мона събира всички ръчно ковани пирони, които намира забити къде ли не, някога те са били полезни, полезни са и сега. От трапезарията, през къта с мека мебел до старата камина-пещ-печка (истинско бижу), през кухнята и банята, по дървените стълби към двете спални, всичко не просто говори, а крещи, че тук има жена, която знае да работи, знае две и двеста, може да направи от нищо-нещо, знае да пази, избира, знае да обича.. Нямам никакво намерение да шавам с палци, този дух ми харесва, искам да остане!
- Знаеш ли какво е това? – Мона, докато ми показва банята.
- Да, туба за гориво! – уверена съм до безкрайност!
- Грейка за легло, пълниш с гореща вода и я носиш в постелята, ако ти е студено.
Тия французи, те са създали романтиката, те си я убиват, кой ляга с желязна туба?!? Докато разсъждавам над това осъзнавам, че сме седнали в банята и си приказваме... Мона ли го прави или къщата, не знам, но тук, понеже времето няма никакво значение, можеш да си изпадаш в безтегловност колкото и когато си щеш, дори да присядаш в банята без да се къпеш...
После свари кафе. Арабика и ванилия, поднесено в ръчно изработени каменни чаши. Да ти се пукне сърцето. В такива моменти искам да имам две души, за да преливам от пълната в празната. Искам да покажа каквото виждам на майка, на сестра ми, искам татко да види докъде шофирам сама и какви места знам, защото от него ми е тая любов по пътя, машините, странните места, отбивките, табелите. Той направи от мен и сестра ми хора, които пътуват с желание и нямат нужда дори от вода, камо ли от възглавничка за сън в колата. Майка ни показа красивото, за да изпитваме радост при вида на бали сено или хубава чиния. Надявам се в момента да правя същото с дъщеря си.
„Щото и къщата, и жената, искат дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да се приласкаете, ту да се отблъснете – да си поиграете искат; и тамън те зарадват с нещо, пък вземат някоя и друга грижа да ти създадат, и хем радост голяма ти носят, хем все да ги мислиш и на мира не те оставят. Така са те – искат си своето и не им ли го дадеш дълго няма да ги имаш.” Из „Доста” – Мона Чобан
