collaaage
Родопски роман в едно денонощие (финал)
На теб най ти пречи страхът. Като на заек ти се е свило сърцето. Цял живот така го носиш, цял живот все след страха си тичаш, цял живот той за носа те води. Ти мен ще ме прощаваш, че такива работи ти думам, ама човек един живот има и ако не ти кажа, че сал един косур имаш, ама голям, колкото за целия свят – грях ще сторя. А, да ме прощаваш.” Из „Доста” – Мона Чобан
Имах един приятел, който смяташе, че нещата са като цяло прости, но ние ги усложняваме до крайност, е... много хора смятат така. Наричаше живота „игра”, казваше, че едва когато успеем да почистим поне част от кашите, които сами сме набъркали и ни карат да се чувстваме зле, едва тогава можем да „поиграем”, когато попитах какво значи това, каза : „Да живеем, бе!”. Той сигурно все още е на същото мнение, аз сега идвам на неговата... Обаче и той, и всички останали хора, които обичам безкрайно, сега са толкова, толкова далеч..
Слизам по пътеката към колата и си мисля това. Трябва да си отивам, за да се върна пак. Минавам покрай къщите, останалите къщи в това забравено място, което на свой ред помни всички. В повечето няма хора от плът и кръв, само духове. Духове посред върла обед. Не можеш да изпиташ страх, и тази, и онази, това е само нечий роден дом. Четвъртита любов на два етажа, покрита с огромни тикли, с плевня отпред или отстрани. По пътечките, които влизат в „сърцата” на къщите, плевел няма да поникне, ако премрежиш поглед, ще видиш булки, свекърви, прохождащи деца, подпийнали старци, вбесени мъже, уморени косачи, пристигащи, заминаващи.. Тия две каменни плочи, дето се слагат на прага, попили са толкова много вода, правен сапун и стъпки, че даже Природата свежда глава в знак на безмълвно уважение и не смее да ги докосне. Докато любовта между хората може да пламва и угасва, да се топи във времето, да се превърне в припев, онази между Родопчаните и Природата.. Тя е мирна и вечна, покорили са се взаимно, за да оцелеят. И сега, при все, че повечето човеци ги няма, земята им, тревите и дърветата им ги чакат. „Далеч от очите – далеч от сърцето” не важи и никога няма да важи в „погубения” свят.
Докато пристигаш, еуфорията те държи, както силен шок, който не ти позволява да се разплачеш, като прясно порязано, което не боли в първите минути. Сега, когато се отдалечавам по черната пътека, буца засяда в гърлото ми, единственото, което ме спира да ревна са моето дете, Антон, Алекс и Мери, децата на местните, за които разказах, както и Мона. Всички идват да ни изпратят.
Най-малкият - Антон, ме води за ръка. Един истински мъж на три, води жена на тридесет, която сега е по-дребна и от него в главата си. Много внимава да не падна и от време на време ме поглежда с невероятните си очи, в които виждам, че не той е странният. Аз съм тази, която нахлува в света му, въобразявайки си, че ще види нещо извънредно, нещо дето никъде го няма. Той е човек, съществуващ, възпитан и растящ в чиста среда, точно така, както би трябвало да бъде, възприема се като мъж, защото такъв пример му е даден, не мрънка, не се глези и не страда за неща, които няма... Понеже изобщо не подозира за съществуването им. Бяга гол до кръста, издран, мръсен, чевръст, стабилен, „играе” и „рАботи”, както сам каза, хапва с охота и намира, че не съм особено добър шофьор, щом не съм успяла да кача колата „горе”. Има си всичко – дом, майка, татко, брат, който дори има кон. Аз съм тази, която трябваше да измине пътя до него, за да види, че колкото по-семпло е – толкова по-добре. Пренаситени и задръстени сме. Ние възрастните, че и децата ни. А, Антон е следващо поколение „прекрасен човек от Родопите”, от онези, за чиито гостоприемство, услужливост и богата душевност слушаме и разказваме след като ги срещнем. Щото... „онзи” свят го има, такъв какъвто са го рисували в книгите, с всичката му мъка, трудности, бедност, любов и човечност. Какъвто го е пресъздала Мона Чобан в „Доста”. Там няма нищо по-нормално от това, да помолиш съсед за помощ, дори не се налага да молиш.
Долу на площада усещам как не е буца онова в гърлото ми, а сух залък хляб, хем си сит, хем ни да преглътнеш, ни да изплюеш. Клякам, за да прегърна и целуна децата, целувам Мона. Дъщеря ми не се сбогува, качила се е в седалката си, вързала се е и категорично отказва да се подложи на мъчителната процедура. Разбирам я. Трябва да тръгвам. Заобикалям колата, Антон притичва пред мен и като истински кавалер ми отваря вратата.. Този ще стане голяма работа, той и брат му, и Мери, която в момента изглежда страшно унила. Пък и да не станат..., ще станат хора, добри хора. Вече са такива, същите като моята – деца. Хвърлям последен поглед към Мона.
Звукът от работещ двигател, който обичам до лудост в момента е най-грозният рев на света. Емели Санде запява „искам да пея, искам да викам, искам да крещя, докато гърлото ми пресъхне”. Наистина искам и ще отворя прозорците, да се напълни с прах и мухи, не ми пука. Мятам монета по табелата на селото, ей така, за да се върна и за късмет. Две баби с бели забрадки вървят по пътя, спирам и предлагам да ги закарам. С радостни възгласи ми отказват, че били само до „водичката”. По-надолу има друга с още по-бяла кърпа, вързана както Валя Балканска носи своята, казах ви, има сто начина за връзване на кърпи и всички значат нещо...Тази само ми маха за довиждане, както прави и дядото с каруцата, и онзи с бялата крава, и лелката от магазина в Смилян, която явно ме помни от вчера... Били сме на гости на Мона, ама и на цялата останала част от този малък, но истински жив свят...
Аз съм такава – Трагедия Драма Голяма, както казват на село: „Кой не ме харесва – да ме вземе у тях си, да не ме гледат другите”. Влюбвам се лесно, но винаги завинаги. Никога не ми минава бързо, никога не забравям. Поради тези и ред други причини, периодично усещам, че умирам под собствените си душевни наноси. Не бях яла, не бях спала, не бях пяла, не бях писала, не бях плакала истински от много време. Но вече съм, а тръгнах просто за снимки на една великолепна къща... Там, където мнозина вярват, че всичко загива, там се родих за пореден път. За една нощ. В разгара на лятото.
Мона, благодаря ти!
