В края на ноември – един малък Бургас, моля!

умножават всяка уловена светлина, а светофарите се превръщат в размазана по платното дъга, тогава... Градът шуми различно. Шуми на капки, локви, готвено и скоро запалени печки. Шуми на празник и идеална самота. Освен това е труден за шофиране. Милион светлинки, разбити в капки, отразени в знаци. Мигащи, жълти, червени и тук-там изнервени клаксони... Къде отиват? Могат ли да спрат? Никой ли няма десет излишни секунди? Кой може да спре трафика? Само онзи, който знае, как точно ухаят на студ и малко тютюн, мъжките връхни дрехи.

Успях да го видя преди снега, преди Коледа, преди Никулден дори, преди синята му украса да светне, преди къщичките за скара, вино и пелин да отворят. Успях да го чуя преди Джордж Майкъл да ме хипнотизира за поредна година. Прекарала съм поне двадесет зими, тананикайки с чувство проклетата му „Last Christmas”, все едно аз нямам минало, та и с неговото да се занимавам... Сега, с оглед на целите ми тридесет години, мога да кажа: Джордж, диър, проблемът е, че ти раздаваш сърцето си на обикновени хора, не те знам къде ги намираш, но всяка година се заричаш, че догодина ще е различно. За разлика от теб, аз раздавам сладки, вътрешните органи навяват тъга – курабийките никога. На специални, само на специални! Обади ми се за рецепта в случай, че решиш да прекратиш тази агония!

Видя ми се най-кратката зимна седмица в живота ми, докато пристигнах и трябваше да тръгвам. Той – все така хубав, облечен в сиво, малко мокър, малко кален... Само на пръв поглед студен. Все едно не съм го виждала от година. Звучеше великолепно, просто великолепен. На градус от големия студ, на процент от истеричното пазаруване. Симпатяга - еленът Рудолф, приготвящ се за скок. Нахалник, който не спира да те рови под лъжичката. Дали онези, които пребивават там постоянно осъзнават какви късметлии са? Знаят ли, колко са удобни секциите за ляв завой, знаят ли, че изпитвам огромна гордост, когато виждам как масово се спазват правилата за движение при пешеходните пътеки? Знаят. Мда..., не се разхождам край морето, дори не видях новия вид на моста, просто ми харесва да знам, че го има. Не е малко. Ако решиш да се оплачеш, винаги ще намериш повод, въпросът е, че нямам време. Моите часове там са броени, никога не стигат и не мога да си позволя критика, а и не искам. Имах време за улиците, за кафе на тайния покрив, за покупки от щанда на общинското социално предприятие „Морски знаци” – красиви подаръчета с кауза... Май това е всичко. Разбира се, имах време за сладки. Винаги имам.

Сега остава да чакаме Празниците.

И да се надяваме, че ако миналата Коледа сме дали нещо от себе си на някой, който си е позволил да го захвърли, то тази година нещата ще са различни. Вариантите лично за мен са два, да продължа невъзмутимо с бисквитената драма или да имам едно на ум. Във втория случай, ако ще нося "обеца" на ухото, то избирам да е поне "Сваровски". Не изключвам и трети – Джордж да звънне за рецепта. Няма значение кой Джордж, може и Клуни. На подарен Джордж зъбите..., знаете.

По Коледа стават чудеса! Ако не вярвате на мен, излезте да чуете Бургас. Градът, който винаги шуми на любов. Дори в локвите.