В съня на дивите коне

Отворих отново очи. Било е сън, тежък, задушаващ, но истински. Примигнах няколко пъти с клепачите, да се убедя, че не сънувам наяве. Погледът ми обходи белия таван, мина през стените и се спря на рисуваната върху коприната пеперуда. След това докосна дървената врата и заслиза по старото стълбище. Зави наляво, подпрян леко на гредата, извисила се в дървения таван и занарежда отново измитите паници, подредени върху ленената кърпа, овчата кожа върху тежкия под, натисна металното резе и входната врата изскърца. Сърцето се отвори за Родопа планина, скътала някъде в пазвата си, като срамежлива невеста, десетината къщи, строени с камък и любов. В две от тях животът отново се върна, когато Мона прекрачи прага им, разкъса паяжината, оставена от отдавна отишлите си от този свят стопани и пусна слънцето да влезе вътре. Разтреби одаите, изми пода, премени прозорците с нови пердета, занарежда посуда, тежки скринове, малки сандъчета, порцеланови чаши, плочки от Версай, събра на едно магията на Родопа, красотата на българската шевица и очарованието на далечния Париж, и неговите майстори.

Къщата на Мона оживя. Оживя за нея и за всеки, изминал разстоянието от малкия паркинг в някогашния център на селото нагоре по калдъръма към баира. Сега само камъните и избуялата между тях трева разказват за въздишките на момите, за тайните погледи на влюбените и сръдните на невестите, чиито мъже са се запили по тъмно в кръчмата.

Вратата се затваря, сякаш бърза да скрие от погледа ми възрастните. След малко отново се отваря и оттам излиза мъж, побелял, остарял от спомени и премеждия, но още носещ изправен миналото си и бъдещето, което утрото на Родопа му е отредило. "Добър ден", поздрави ме Салих. И занарежда напевно, отпускащо историята си. История като всяка, но все пак различна. История за смеещо се детство, за незабравимо юношество и за един изстрадал и сякаш напразен живот. История за баща му, за селото, за глъчката и за тишината, която се е скрила дори в процепите на къщите. История като приказка - за времена, които сякаш не са били, но можем да чуем във всяко забравено българско село. История за труд, запечатала се в гънките на ръцете, скрита в ъгълчетата на очите, за смисъла, който продължаваме още да търсим и за настоящето. За корените с домати, за гнездата с картофи, за дъжда, за избуялите поляни, които времето превръща в саморасла гора. За трите дни в седмицата, когато шумът от камиона събира десетината жители на Киселчово в центъра, пред отдавна затворения магазин, за да си купят хляб и да научат какво ново има по пътя надолу. За четвъртъците, когато идва търговецът на зеленчуци. За внучката, Десислава, която си е купила еднопосочен билет и се прибира от Холандия. Очите на Салих се навлажняват, когато разказва за нея, но старческото сърце пулсира, защото отново ще види момичето. Докато нарежда думите, вратата на съседната къща се отваря и оттам се подава жена. Бръчките на лицето й не издават възрастта й. Но щом заговаря, разбирам, че още има време до пенсия. Веска поздравява, подава ръка и ме повежда надолу да ми покаже правите редици с домати, боба и храстите с малини. Шарената й забрадка се смее, сякаш скрила косите й може да скрие и съдбата й. Връщаме се нагоре към ъгъла, който събира къщите на Веска и Салих. Сякаш забравят за мен и се заприказват за катастрофата. Поредният пътен инцидент отне още един човешки живот. Но тук, в селото, сред изпаренията на току що спрелия дъжд, сред петте нюанса на зелените борове, сред заспалия сякаш живот, трагедията идва по-иначе. Разстоянието от магистралата до Киселчово е успяло да притъпи болката, да заглади, до колкото е възможно, отворилата се рана в нечие сърце, което скоро няма да спре да кърви. След минута-две, телевизионния репортаж е забравен и двамата вперват отново очите си в мен. Не ме питат от къде съм, какво работя, как живея. А се радват, че съм стигнала чак до тук. 

- Ти, моето момиче, къде си отседнала? - пита Салих.

- При Мона сме - отговарям.

- Браво на Мона. Да е жива и здрава - изрича и с тези думи ме изпраща нагоре по баира.

А оттам идва аромат на прясно изпечен хляб. Цялото Киселчово ухае на любов, изпечена от брашно. Въздухът носи познати родопски мелодии. Повлича ги над билото, спуска ги над Черешово река и спира на пътя, до стария бук, където шест коня с кафяво-черни гриви пасат свежата трева.